Boris Kitanov, March 14, 2017

Борис Китанов, медиен експерт, изкуствовед, приятел:

ДАМИ И ГОСПОДА,

Имам удоволствието да открия за втори път изложба на моя дългогодишен приятел, художника Здравко Йончев. За предишната му изложба написах есе, с което няма да ви занимавам днес, въпреки че седя зад всяка положителна оценка, споделена в него. Днес ще отбележа и тълкувам някои факти, които за някого могат да прозвучат еретично.

Наскоро в една изложбена зала дочух целомъдрен разговор между двама „ценители“, че живеем в епоха на тотално безстилие, че изкуството е умряло, че историята му е приключила! За мен това е, ни повече – ни по-малко, абсолютна глупост, защото стилът в исторически аспект значи диктатура! Диктатура на църквата, идеологията, политиката, модата! В изкуството на християнския свят църковната догма властваше и диктуваше столетия наред как да се прави изкуство и това продължи до времето на великата френска бохема, когато човекът и начинът на възприемане на света около него се превърнаха в основен стимул за творчество. Тогава светът стана по-богат, по-цветен, по-емоционален и по-личен. Беше се родила неповторимата творческа индивидуалност. Кажете, с ръка на сърцето, кой от вас би направил поименна разлика между творящите вътре в рамките на готиката, на ренесанса, на барока, на рококото или на класицизма, без да е изучавал специално история на изкуството. Не мога да отрека, че винаги е имало личности, които се извисяват над другите. Няма да изброявам имената им. Църквата още тогава ги е отрекла и преследвала.

В епохата на атеистичния социализъм имаше доктрина „соцреализъм“ и всичко беше облечено в единна, безлична парадна униформа! Но правилото за изключението и заклеймяването важеше и тогава.

Днес, излязъл от канона на религията и на идеологията, от натрапчивите им внушения, от тираничния диктат на модата и рутината, художникът застава пред нас като самостоятелно мислеща личност. Всеки застава пред нашия съд, за да каже: това съм аз, така мисля, така възприемам света и себе си, не робувам на нищо и на никого, защото съм свободен от всякакви принуди над личностната ми творческа изява и възприемане на света. Точно затова днешният ден не е подчинен на канона, а на личността. Днешният ден е богат на личности. Така и ние ставаме по-богати! И ако някой смята това за „безстилие“, това значи, че все още живее в епохата, когато „свобода“ се наричаше ограниченото пространство, разрешеното ни съществуване „от тук – до тук“!

Здравко Йончев е представител на свободните творци! Срещнах го съвсем в началото на 70-те години, когато вече се говореше за пловдивска школа. Грешно определение! Пловдив беше просто истинският пристан на свободния творчески дух в България! Той беше българският Монмартър!

Точно така се почувствах, когато едва 29-годишен седнах за първи път на една маса с легендите Митьо Киров, Жоро Слона, Йони Левиев… На масата беше и Здравко, и то, не за да свети с отразена светлина, а за да добави и своята!

Нямаше школа! Имаше единен творчески дух с много лица! Едно от тези лица е все още „живо“ и е сред нас – Здравко Йончев!

Слово на откриването на изложбата ми в мраморното фоайе на зала „България” в София, 14 март 2017 г.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Boris Kitanov

Борис Китанов, медиен експерт, изкуствовед, приятел:

ДАМИ И ГОСПОДА,plakat_z-yonchev_gallery_europa_final_to_crop

За да се открие една изложба са необходими три основни компонента: художник, галерия и зрители, въпреки че точната дума е купувачи. И така, художникът е налице, вие сте тук, събрани в уютното пространство на галерия „Европа“. И точно в нея е скрито едно от важните условия за успеха на всяка изложба. Ако се върнем малко назад в историята, задължително трябва да отбележим огромния принос на двамата законодатели на модерното галерийно дело като бизнес, но и като творчество – Амброаз Волар и Даниел Хенри Конвайлер и абсолютно различните им подходи към тази благородна и понякога, доходоносна дейност. Волар тръгва от картината, Конвайлер – от художника, от човека. Галерия „Европа“ е избрала втория подход и мисля, че той е верният, защото Здравко Йончев е от поколението на великата творческа бохема на Пловдив – истинското пристанище на свободния творчески дух в България. Българският Мон Мартр. Точно затова след завършване на висшето си образование в Карловия университет отидох по възможно най-бързия начин на поклонение в Пловдив. Тук открих Митьо Киров, Жоро Слона, Йони Левиев. Тук беше и Здравко Йончев, но не, както някои го правеха, за да блести покрай тях с отразена светлина, а за да очертае границите на своята творческа идентичност и независимост, защото тук витаеше единен креативен дух, но с безкрайно различни творчески проявления.

Здравко не е име, което залива вестниците, пълни дома ни с календари и репродукции, а реповете с пощенски картички. Евтина реклама! Той не ни преследва агресивно, а тихо дълбае в себе си. Не издирва красиви и атрактивни природни или архитектурни феномени и изцяло избягва мимезиса или с думи прости, разказа по картинка. Не илюстрира и не описва събития, а предпочита чрез символи да изрази не какво вижда, а какво ново е открил или с какво ново е дарил избрания обект. Като следствие на всичко това, той работи с реални, но деформирани и изведени до символ форми, резултат на неговите лутания, наблюдения, срещи и преживявания по широкия свят. Понякога те са като един приглушен стон на самотния и смазан от тълпата човек, понякога са застинал вик на болка от бездушното и кичозно украшателство на заобикалящия ни ден. Някои от платната имат чисто езотеричен характер. Тук се докосват и преплитат земното и небесното, болката и радостта и преди всичко животът и смъртта, при това без излишен драматизъм, защото и Животът и Смъртта са част от Вечността, като през цялото време важна роля в платната играе символно подбрания цвят. Продължение на тази тема са и – съвсем условно казано – еротичните му сцени. Условно, защото чрез темата еротика е потърсена естетиката на желанието в съчетание с красотата на формите, вплетни в танца на живота.

Напълно възможно е някой да опонира казаното от мен от чисто формална гледна точка и според теорията на Винкелман би трябвало да е прав, защото принципите на композиционното изграждане и златното сечение не винаги се спазват, формата се променя, но не под диктовката на ракурса и перспективата, а цветът не винаги нюансира, отразявайки светлината и т.н.

Аполинер винаги е твърдял, че формално правдивото никак не е интересно. И е така, защото чистият мимезис тренира визуалната памет, но не и духовната. Ако слушахме само напътствията на железния академизъм от 19 век или нетърпящия критики диктат на социалистическия реализъм на 20 век, щяхме да сме в първобитния стадий на умствените си възможности и не бихме могли да преглътнем дори несмляна от другиго храна, а времето щеше да е прекъснало завинаги спиралата на развитието. И колкото странно и абсурдно да звучи, чисто философски това е защитил не друг, а Енгелс, казвайки: „Това, което за предмета е промяна на формата, за човека е степен на развитие!” Пример: Ако в постановка от ранните години на театъра някой си сваля ръкавиците, днес той прави стриптийз, а мадригалът звучи като рок енд рол, хип-хоп или техно. И в това няма нищо лошо или ненормално. Казано на популярен език, това е още един ден от „календара на живота”, още един танц на живота, водещ към свободата на смъртта и раждането на нови и непознати форми на фона на безмерно далечния хоризонт на съвършенството, а шансът на човешкото развитие е в неговата недостижимост.

Когато влязох в изложбената зала, чух някой да казва, че платната били доста сюрреалистични. Как ще ви прозвучи, ако ви кажа, че за мен те са абстрактни, но наситени с реалните измерения на чувствата? Какво означава това ли? – Означава, че стъпвайки по формата, не знаеш какво точно болезнено си настъпил. В единия случай възприемаш картината като най-обикновен преразказ – нещо, което прави и неамбициозната фотография – в другия случай я възприемаш като произведение на изкуството на мислещ индивид.

В своя труд „Реализъм без брегове” Роже Гаруди доказва, че всичко е реално и всичко е абстрактно. Какво значи абстрактно? Това е процес, при който художникът разглобява внимателно видимия около него свят, превръща отделните детайли в сборник от символи, на основата на които изгражда една нова реалия – било то портрет, изтъкан от чувства, или композиция с музикална звучност от свободно, но премислено положени цветове без четлива форма. И точно тук влизаме в света не на видяното, а на усетеното.

Казвам всичко това, за да подчертая личното си отношение към художника Здравко Йончев, с когото разговарях преди да започнем откриването и тогава осъзнах, че картините му по същество изграждат кулисите на неговата авторска постановка, очертават рамката на неговата автобиография. И ако в платната му светлината не достига всичките им краища и е в конфликт със сянката, то не е защото той не познава светлосянъчното изграждане на композицията, а защото стремежът му е да подчертае смислово-логичния център на творбата. Защото той не обяснява, а споделя. Защото той не се интересува от ненужната декоративност на детайла, която ни прави роби за сметка на липсващото цяло. Защото каквото и да прави художникът, той в крайна сметка цял живот е и драматург на сцените в големия спектакъл, наречен „Живот”. Самият Здравко казва в едно интервю: „Животът е театър! Всеки от нас е намерил своето място в него и художникът само трябва да улови мига и да го изобрази на платното. Нататък всеки сам трябва да доразкаже историята. Защото картината е с отворен финал и всеки може да го допише сам за себе си.”

Не ви ли напомня това принципите на прекрасния италианския неореализъм в едно друго изобразително изкуство – киното?

Дами и господа, с тези няколко думи се опитах не да бъда странстващ трубадур, поръчков мариачи или безкомпромисна Темида. Опитах се не да отрека или да възвеличая, а да разбера неспокойния търсещ дух на твореца. Опитах се да бъда ваш гид в страната на един искрен човек, който чрез картините си изгражда своя автопортрет, под който съвсем скромно и напълно откровено е написал „Това съм аз, Здравко Йончев – художник и по съвместителство приятел на Боби Китанов”.
А приятелството в изкуството се ражда спонтанно като прозрение на мига. Като неочаквано откритие на сложния и болезнен път към себе си. Път, осветен от онзи вълшебен Светилник, който свети на крачка пред автора и на две пред нас. Светилник, който разбива двуизмерното пространство на платното, въвежда ни в сърцето на художника, полага върху плещите ни цялата сила на непреодолимите страсти на твореца, прави ни отговорни за споделените истини и ни повежда към бъдещето.

Дами и господа, купете си бъдеще!

Слово на откриването на изложбата ми в галерия „Европа” в София, 2 април 2015 г.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Participation in Salon d’Automne 2014

September 21 – November 24, 2014

Castle Ophemert, Netherlands

13954_762629707135920_1176360368022467788_n

More for the event at / Повече за събитието: http://art-wadenoijen.nl/

Some of my works included in Salon d’Automne 2014 / Някои от картините ми, включени в Salon d’Automne 2014:

10699133_762671233798434_2117639531_n

A Concert in three parts / Концерт в три части

10711195_762672597131631_537357807_n

The Blue Horse / Синият кон

10708044_762693923796165_1600759377_n

A Kiss / Целувка

Posted in Uncategorized | Tagged , , , , , | Leave a comment

Galina Lardeva, Doctor of Art History, en

Galina Lardeva, Doctor of Art History:

Zdravko Ionchev is of artists associated with the art of Plovdiv in a rather long period in which an underlying sequence is formed analytically relevant to the story. Moreover, in his works the plot is rather a pretext for any logical relationships; it is more scenic, disguised, beyond real. In the canvas of Zdravko Ionchev it seems a reclusive world is contained in which theatricality is the key to the unity of pictorial space – not only because of the abundance of costumes, masks, deliberate poses, perspectives and framing. And because of the dynamics between open and closed, a kind of decor zones in which playing with perspectives form un illusion for inexhaustible possibilities (similar to Georgio de Chiriko).

An active cancellation of making the concrete environment is adtantzjorki_s_maskided and the figures quite often are looking as applied on someone else’s space – parallel, abstract, relative, untypical. Stylistic dynamics is arranged between the schematic marking of the figures and their oddly surreal distortion. Masking role is interpreted in the context of the usual iconography of the relationship man / woman. Gradually, however, the role masking leaves the mode of allegorical expression and goes to the direction of a highly compressed phantasmagoric dream, with a sudden frozen objects focused or dissolved in an environment, static or swirled by some inner impulse, located directly in front of the viewer, implicating him in an unpredictable plot.

Posted in Uncategorized | Tagged , | Leave a comment

Галина Лардева, доктор по изкуствознание

Галина Лардева, доктор по изкуствознание: Здравко Йончев е от художниците, трайно свързани с изобразителното изкуство на Пловдив през един доста дълъг период, в който с подчертана последователност се формира аналитично отношение към сюжета. При това в неговите произведения сюжетът е по-скоро предтекст за някакви логически взаимовръзки, той е по-скоро сценичен, маскиран, отвъд реален. В платната на Здравко Йончев сякаш се съдържа затворен в себе си свят, в който театралността е ключ за единството на картинното пространство – не само заради изобилието от костюми, маски, преднамерени пози, ракурси и кадриране. А и заради динамиката между отворени и затворени, подобни на декор, зони, в които перспективините игри създават илюзия за неизчерпаеми възможности (подобно на произведенията на Джорджо де Кирико). Към това се прибавя още и активният отказ от разработване на конкретиката на средата, фигурите често изглеждат апликирани в нечие друго пространство – паралелно, абстрактно, условно, несвойствено. Стиловата динамика се разполага между схематичното маркиране на фигурите и тяхното причудливо сюрреалистично деформиране.

Ролевото маскиране е интерпретирано в контекста на обичайната mislitelиконография на взаимоотношенията мъж/жена. Постепенно обаче ролевото маскиране напуска режима на алегоричен изказ и се насочва в посоката на една силно сгъстена фантасмагоричност, подобна на съновидение, с внезапно застинали обекти, фокусирани или разтворени в средата, статични или завихрени от някакъв вътрешен импулс, разположени непосредствено пред погледа на зрителя, въвличащи го в непредсказуема интрига.

Image | Posted on by | Tagged , | Leave a comment

Participation in Exhibition in St. Emillion, France

One of the 24 arti149934_738570362859931_2323385604285784873_nsts participating in

Saint Emillion et les metiers d’Art d’une jurade a l’autre

9 juin – 14 sept 2014

Участие с няколко картини на изложбата във

Франция Saint Emillion et les metiers d’Art d’une jurade a l’autre

 

 

 

Image | Posted on by | Tagged , , | Leave a comment